|
|
|
April 16th, 2007
04:13 pm - Писанички пъстрички :)
Същите сме,
памукови облаци,
сплели ръце над земната гръд.
Различни ли сме -
всеки разгарящ в сърцето си духът свой.
Свои сме -
светлинки зрящи в незрим тунел
Вечни сме -
аз и ти, в сърцето си
светът да променим -
по този път всеки от нас е поел.
~~~
Каквото ми липсва - има го в теб, има го...
Малко късче от пъзела -
вълшебно, с късмет
Го откривам в тебе,
в твойте очи,
в разгорелите пламъци на наште души.
Където ме няма -
има ме в тебе,
където си изчезнал -
намираш се в мен.
Където мечтаем -
врати се отварят,
допускат ни -
и ние летим
обвили тела и души...
~~~
В съня си се сепвам -
поглеждам през склопени ресници
и виждам те -
там си... близо... до мен.
Очите ми те галят -
постой... вечно с мен.
В море от люлчини спомени,
съзирам пъстри звезди и
в топлите пролетни вечери
сънувам пастелни дъги.
Както ние рисуваме с очите си -
такъв и светът ни ще е.
~~~
Да бъдем - със сърца
обвили добротата в света,
улавящи болката -
променящи, даващи - тук и сега.
Нежни поети, обвити в мечти,
деца на дъгата - с шептящи души,
слънца и луни, гори, планини, шепоти...
и прах от звезди.
~~~
Човек си когато се изправиш и надвил това в тебе,
което те кара да бъдеш/да не бъдеш ти,
излезеш пред света и извикаш -
ето, аз дадох, аз давам, за всеки - тук и сега.
Аз мога да дам от кръвта си на всеки - стопете с нея леда!
~~~
От копринена ладия слезе - подаде ми ръка и ме взе -
сияйния Месечко -
галещ с ръка, събиращ лъчите деца.
Нежно ме взе на ръце и усмихна се -
"Не плачи - макар че със сълзи всяка болка ще отшуми"
Плаха и сепната потърках очи, сълзите сами спряха -
"Вече не боли - отвърнах.
Накъде ще ме водиш Месечко? - заведи ме тук или там, води ме -
аз ще те следвам из царства приказни, знам."
"Ще те заведа в най-чудната страна - отвърна и ме залюля.
Там Добро творят и обичта расте, расте..."
Поведе ме той през чудни места - изпъстрени с феи, кентаври, елфи, пеещи деца.
Стигнахме късно бе веч, в далечна страна, а Месечко ми намигна и заразказва:
"Някога не много преди сега, живеела вълшебница с пъстра душа, с благ и стоплящ взор... Живеела и правела добрини, чудеса несметни сътворявала, с обич всекиго дарявала. Веднъж се появил на огнени криле, момък от далечна и непозната земя. Поискал в тъмнина да обвие земи, гори, поля...
Черна била неговата душа. Вълшебницата го молела с очи - да не иска да властва, да обвива в мрак, да оставя - доброто да цъфти.
А той не знаел какво е добрина, какво е да даваш, без да очакваш нещо в замяна.
И в мрачна пустиня превърнал тази земя, а вълшебницата в трепкаща малка звезда. И понякога, когато се взреш вечер в нощното небе, я съзираш там, да?
Нея я има обаче не само там и не е една.
Тя е в тебе, човече, чака те да разгори от твоя вътрешен плам.
Не, тя няма име - не е Вечерница, Зорница, Венера... Тя е надеждата, вярата, обичта..."
Така унесена, със склопени очи, събудих се и що да видя - Месечко отдавна при мене не седи да шепти. Усмихнах се и осъзнах, че той вечно тук е бил - разказващ своите приказки.
:))) =) ^_^
|
|
|