|
|
|
January 17th, 2007
10:46 pm - Едно интервю с Калин Ненов – за “Последният eднорог”, нейната светлина, “Буквите” и разни други
... докосващи душата неща.
Денят е 14 януари 2007 г., среща на сайта за младежко творчество Библиотеката (http://thelibrary.ivasar.com/) в пицария О’ Шипка. Моето име е Габриела Петрова, мога да бъда намерена в интернет пространството като Амели и Арвен, а иначе за приятелите си съм просто Габ. :)
До мен е Калин Ненов, един от преводачите на книгата «Последният eднорог» и един от създателите на Човешката библиотека.
- Искам да те попитам откъде дойде идеята за Човешката библиотека и предаването на вълшебството по този необикновен начин?
- Идеята да бъдеш Човек е буквално животоформираща. Винаги съм се чудел какво означава това да си човек, има ли някакви граници в това понятие, има ли нещо, което не можем да направим, има ли наистина невъзможни неща? Защо хората, които познавам, често се ограничават с определени действия и реакции? А аз съм ги виждал – те биха могли да бъдат много повече... човеци.
Човешката библиотека беше замислена да събере книги, които ни провокират, насърчават, гъделичкат да бъдем повече, да открием какво носим в себе си, как можем да го развием, да си отворим очите по-широко, да видим хората около себе си и да спрем да ги делим с елементарни разделения от типа на «добри и лоши», да се вторачваме в пол, раса и т.н. Виждайки как сме станали такива, каквито сме, опитвайки се да разберем нещата, които ни вълнуват дълбоко, е по-лесно да строим мостове помежду си. За мен човеците са събрани на едно място толкова много, толкова различни, за да се обогатяват взаимно.
- Ти каза мост, ами няма как да не се съглася, че какъв по-добър мост може да има от книгите да ни помогнат да преодолеем различията между нас, да се научим да се разбираме и да си помагаме. Случайно ли избрахте «Последният еднорог» да стане първата книга от Човешката библиотека, първата книга, която да преведете на български език, има ли нещо по-специално в нея? Тя е от онези книги, които разтърсват дълбоко душата, предполагам?
- «Последният еднорог» е двойна любов. Той ми е подарък от първата ми любов за един рожден ден. (смее се) Първият ми спомен с него е свързан с анимационния филм, който гледах за първи път на 7 или 8 години и който се прожектираше в едно скътано кино в родния ми град Русе. Оттам съм запомнил музиката, както и атмосферата, от самия филм не си спомням нищо. Гледах го отново преди 2-3 години и разбрах, че той е запазил магията си през всичките тези години, през които аз съм растял. Той ме е разтърсвал само както «Приказка без край»; за мен тя е от онези книги, които, веднъж прочетени, ти помагат да растеш с по-малко болка – понеже нещата, които се случват в тях, начинът, по който авторът разглежда случките, те пренасят в най-красивите фантазийни светове и същевременно ти помагат да се върнеш в собствения ти свят, да ти е приятно да се върнеш и да търсиш тези приказни неща в него, а не само в една книга и във въображението си. Когато бях по-малък, аз много бягах от света ни... било ми е скучно, било ми е гадно, не съм искал да бъда в това семейство, в това училище, в този град, в тази България. А «Приказка без край» ме накара да се върна отново тук, да преоткрия света по един нов начин, да намеря собствения си куест (quest – буквално търсене, дирене), собствената си приказка. “Последният еднорог” е точно такава книга и за мен е много важно тя да достигне до младите, отворени читатели, защото може да бъде животоформираща.
- Звучи чудесно, хората (за екипа, наброяващ 65 души до момента, можете да прочетете повече в Еднороговия дом на http://www.bukvite.com/lastunicorn/), които сте се заели с този проект, сте преди всичко приятели, почитатели на “Последният еднорог”, случайно ли беше това, че те се съгласиха да участват в проекта заедно с теб?
- Проектът се разрастваше поетапно. В началото бяхме двама души – аз и Владо Полеганов, другият преводач на “Последният еднорог”, известен като Armydreamer в българските форуми. С него се запознахме покрай един по-стар форум, пак един Човешки проект :): моя виртуален дом Фантазия, подфорум в “Буквите” (http://www.bukvite.com), където всеки може да бъде максимално открит, максимално себе си. Там срещнах Рохерин, Alord, един от най-младите пишещи автори в момента. С Владо се събрахме и си казахме “Добре, сега какво ще я правим тази книга?” Първоначално помолих Владо Зарков, който превежда Тери Пратчет, да я преведе. Той я взе и ми каза: “Калине, няма да е честно аз да я превеждам, нещата, които съм привикнал да правя заради работата с кратки срокове и малко пари, ще я осакатят.” (Много откровен беше, за което съм му страшно благодарен.) Аз му отговорих: “Владо, това не е книга, която мога да преведа, имам всичко на всичко 100 страници преведени досега и не знам как изобщо ще се справя...” Той ми каза: “Въобще недей да се оправдаваш, превел си една глава, превел си я хубаво, ще си намериш добър редактор, ще я направите”. Започнахме лека-полека през 2005 година. Целият преводачески процес с прекъсванията и редакциите продължи година и половина. Имаше първи превод, после се събрахме с редактора (Дилян Благов, председателят на софийския фантастичен клуб “Иван Ефремов”) и избирахме заедно всяка дума, решавахме всичко заедно. През август 2006-та като втори редактор се включи Николай Светлев, който за мен е най-добрият жив български писател в момента; негова е трилогията за Доброто и Злото, аз самият съм правил интервю с него (ето го: http://www.bukvite.com/poem.php?docid=35022). Ники с голямата си секира не пожали нищо (смее се), пак се събирахме, пак обсъждахме и малко по-малко всичко си дойде на мястото. Така че донякъде ние сме запалвали хората, с които сме работили, в процеса на работа; а в други случаи те идваха, защото вече бяха влюбени в книгата. Така стана с Ани Антонова, една от преводачките на стиховете. Тя ми писа още като се запознавахме през Интернет: “Много я обичам тази книга... и много ме е страх как ще я преведете”. Аз й казах: “Ани, и мен ме е страх... идвай да превеждаш”. Беше и по двата начина – някои хора се запалваха в процеса на работа, виждайки за какво става въпрос, други хора знаеха за книгата и ме намериха, но най-хубавото е, че Интернет се оказа страхотна среда за намиране на съратници.
- Да, Интернет наистина е страхотно нещо и добре, че е той да ни събира доста често, в моменти, когато си мислим, че няма кой да ни помогне, в Интернет определено можеш да намериш духовни съидейници и среда, които по някакъв начин да ни измъкнат от реалния ни живот. Буквите всъщност е един невероятен сайт, който много е помогнал на “Последният еднорог”, той е нещо като формално издателство на книгата?
- Буквите започва като сайт за онлайн публикуване, където всеки автор може да пуска свои неща. Все още е така. С времето започнаха да се издават и книги, главно стихосбирки, на хартия. “Последният еднорог” е книга, която излезе през издателство “Буквите”. Иван Богданов, с който се познаваме от 2003-та, създателят на Буквите, навремето ни отпусна място да създадем Фантазия. За “Последният еднорог” ни помагаше много, особено с техническата и административната част; но начинът, по който изглежда книгата, това, че е напечатана на 100 процента рециклирана хартия, корицата, за която съм чувал какви ли не отзиви – всичко това е по вина на екипа на Еднорога.
Тук възникна малко недоразумение, което Калин побърза да изясни. По-желалите, които могат да бъдат видяни в началото на книгата, всъщност са “истинските радетели и пастири на Еднорогата” (Калин), тези, които са вложили сърцето си в проекта.
- Благодаря ти за разяснението, имам един последен въпрос, във всички статии за “Последният еднорог”, които прочетох, авторите са заинтригувани и впечатлени от това, че се обръщате към Еднорога в женски род – Еднорогата, и това наистина звучи много хубаво, много близко, всички знаем за ролята на жената, за женското начало в литературата, за способността й да бъде майка, крепител, творец... Защо тя?
- Тя е тя! Навсякъде в книгата авторът (Питър С. Бийгъл) я нарича she. Проблемът беше какво да правим на български. Ще дам пример: Еднорогът вдигна глава, нейната шия беше еди-каква-си... ужас. Онова, което направихме (не е много редно да го споменавам, то е една от онези досадни технически подробности, които е по-добре да си останат в преводаческата кухня), е да разгледаме думата «еднорог» като прилагателно – «който е с един рог», и да го направим в женски род – «еднорога». В книгата има няколко експеримента, съвсем целенасочени; думата «еднорога» е един от тях. Когато някой дойде и ми каже «Тази дума не биваше да я слагате» или «много хубаво сте решили да я преведете», той не ми казва нищо съществено за самата книга, а за себе си. Книгата е пробен камък; чрез нея можеш както да срещнеш сродни души, така и да научиш много за другите. Когато някой ми каже «тази илюстрация не биваше да я слагате», аз разбирам много неща за самия човек. Може би най-голямата сила на една книга е в това. Ние започнахме от там, че книгите ни помагат да общуваме, но всъщност прякото общуване е най-важното, то е незаменимо. В крайна сметка, ако книгата събере почитатели – а ние вече тръгнахме да обикаляме България, сега в началото на февруари ще е втората обиколка, – ще се създадат клубове по места, като не е задължително те да са обвързани с «Последният еднорог». В Бургас например няма фантастичен клуб, сега покрай гостуването ми там се направи среща, събраха се 10-тина човека, надявам се да продължат да се събират. Самият сайт ще става все по-интерактивен с времето, все по-жив. Една книга в края на краищата е само текст върху хартия; ако тя си остане само това, няма да е имало смисъл от появата й.
- Благодаря ти много за това вълшебно интервю и се надявам, че в бъдеще ще имаме възможността да се наслаждаваме на още много неиздавани на български литературни шедьоври. Пожелавам много успехи от името на Библиотеката.
А това е посланието, което краси корицата на «Последният еднорог», който Калин подари на Библиотеката, за да се предава светлината, ние ще си предаваме книгата от един на друг :)
За Библиотеката и човеците, които изтръгват от себе си, за да сътворят магията й.
Бъдете!
Калин
|
|
|